Срещаме ви с двама пътешественици с отворени сърца и широки души. Малко са хората, които ще се осмелят на подобно пътешествие с ограничен бюджет и без удобствата на технологиите. За някои звучи невероятно, но за други е факт – 511 дни на стоп до Индия!
Ето какво споделиха с нас Борис и Марта за своето пътешествие:
511 дни само двамата с една котка, за какво си говорихте?
Разбрахме колко много неща може да значи едно ‘мяу’. Но в действителност, освен това, почти нямахме време да си говорим един с друг. Всяка минута общувахме с някой нов непознат, а през останалото време бяхме безмълвни – или защото се опитвахме да разберем какво точно се случва, или пък защото бяхме успели да откраднем малко време за сън.
Кое е най-странното нещо, което ядохте по време на пътуването ви?
Пейзажа, привичките и храната стават все по-интересни с всяка крачка по-далеч от вкъщи. Просто различните типове климат, култивират различни особености. Пихме шубат (ферментирало камилско мляко) и кумиз (ферментирало кобилско мляко), ядохме курут ( цедено и сушено кисело мляко на топчета), събирахме цветовете на банановата палма за супа, готвехме си ратан ( вътрешността на клоните на бодлив тропически храст)…
Какво ви мотивира в трудните моменти?
Инатът да достигнем до планираната цел и помощта на хората, както от страна на близките ни, така и от напълно непознати, които ни помогнаха да се отърсим от неприятни ситуации и понякога буквално ни изправяха отново на крака.
Какво ви донесе това пътуване? А взима ли ви нещо?
Даде ни безброй поводи за размисъл, много нови идеи, спомени и снимки за няколко живота, приятели из различни кътчета на Азия и разбира се, събра ни с още един пътешественик – котката ни Бурма. А пък ни взе само време. Или пък ние в онзи момент решихме да го дадем на пътуването, отколкото на нещо друго.
Разкажете ни смешна история от пътуването ви.
Една вечер стояхме на открита тераса в един от многото храмове на Баган. Баган е изключително добре поддържан археологически град в Мианмар. Нещо като огромен, запазен Перперикон в джунглата. Насядали тъкмо под покрива, високо по стълбите на светилището, деляхме красивата гледка с голяма група туристи, която сякаш се изсипа от нищото, за да наблюдава залеза. Гидът на групата ни обясни, че това е един от най-важните елементи от обиколката на Баган. В най-дългоочаквания момент, тъкмо когато всички мълчаха заедно и гледаха в една светла, ослепяваща точка, се чу отчетливо мяу. Няколко реда изненадани глави се обърнаха по посока на Бурма (малкото коте, което бяхме намерили изхвърлено на пътя само преди 10 дни), която до този момент си кротуваше незабелязана. Може би ентусиазирана от вниманието, тя повтори и потрети своето ‘мяу’ вече подскачаща към усмихнатата статуя на Буда в ъгъла. Секундни по-късно по краката на Буда се стичаше струйка течност, а Бурма пишкаше премрежила очи. Междувременно слънцето залезе, но пък никой не му обърна внимание…Иначе смешните истории бяха ежедневие, но пък те може би звучат по-забавно разказни, отколкото написани.
Къде бихте се върнали отново?
Абсолютно навсякъде, ден по ден, гледка по гледка, кола по кола, дом по дом. Но по-конкретно, в първата ни малка книжка, ‘Из вълшебните земи’, която наскоро преведохме и на български, слагаме една страшно филтрираща цедка и описваме девет безкрайно специални места, които бихме могли да сънуваме всяка вечер.
Срещнахте ли хора по пътя си, които със своите действия, ви трогнаха? Разкажете ни...
Този въпрос ни е задаван много често и също толкова често се чудим как да отговорим, за да не пропуснем някого. Във всяка една страна и във всяко едно населено място хората ни трогнаха с откритостта и интереса, с които приемаха двама напълно непознати странници като нас.
Допълнително, както вече споменахме, помощта получена от тях в трудни моменти, беше неоценима и невероятно мила. За да бъдем по-директни в отговора, сега си спомняме една вълнуваща ситуация. В Иран, имахме малшанса да загубим една от раниците си, а с нея и половината ни багаж, заедно с палатка, спален чувал, компютър, котлон…Заради невнимание и липса на късмет, някой ни я открадна. Трябваше да останем още минимум три седмици в Иран, защото чакахме визи, а пък заради международните санкции там няма как да се извърши банков превод и банкоматите не работят с чуждестранни карти. Тогава някой ни даде панталон, друг фланелка и чорапи, трети раница, четвърти палатка…И така само месец по-късно бяхме отново почти напълно екипирани. Оставаше ни само спален чувал, но преди да успеем да си купим, липсата му не се усещаше или защото беше много топло, или защото винаги някой ни даваше одеяло за вечерта…И това наистина е само част от трогателните действия, на които станахме свидетели.
Вечер, когато заспивахте, за какво мислехте?
Какво ще видим като се събудим и къде ли точно сме си сложили палатката.
Коя е следващата дестинация, която планирате?
На един от нас слънцето никога не е достатъчно, а на другия то му дойде прекалено в повече. Та сега планираме едновременно Сибир и Африка. Накрая котката ще има последната дума.
За какво мечтаете?
Докато бяхме на път си мечтаехме за къща с двор и зеленчукова градина. Сега като вече живеем в къща с двор и работим по зеленчуковата си градина, започваме малко по-малко да си мечтаем за път. Иначе, често си представяме егалитарен свят, без йерархични и патриархални зависимости между хората. Но пък уви, само с представяне и мечтаене изглежда не става.
За повече истории и снимки от Азия посете блога на Борис и Марта или пък хвърлете око на фейсбук страницата им.