ПО ПЪТЯ НА ВЪЗПИТАНИЕТО НА НАШИТЕ ДЕЦА

Ася Йончевска е логопед и детски психолог. Завършила е двете магистратури в Софийския университет. Има опит в работата с деца и младежи от аутистичния спектър и техните родители, когато преди 12 години се включва в екипа на Центъра за социална рехабилитация и интеграция. Освен работата с деца с различни комуникативни и поведенческите трудности, води и арт ателиета.
През 2017г основава Център за детско развитие „Шарен свят“, където продължава своята терапевтична практика, като консултира родители на деца с различни дефицити. Желанието й е да обхване нуждите на семейството относно доброто и пълноценно психомоторно развитие на децата и да подкрепи родителите по пътя на възпитанието на своите деца.

С Ася се срещна Ваня Никова, гост-автор в блога и водещ на рубриката „зелени“ хора. Двете разговаряха на разнообразни теми като детските игри, консуматорското общество, как да станеш добър родител, природата, Водата, Пясъка, ресурсите и любовта. Защото… „Вниманието, обичта, търпението, изслушването, разбирането, добрият пример и добре поставените граници. Това е ключът към здрави и щастливи деца, родители и семейства. – Ася Йончевска“

Кога и как трябва да започне възпитанието в грижа и любов към природата, животните и планетата като цяло? Как родителите да се подготвят за това, ако се очаква, че те са първите, които ще стартират това обучение?

Първо да започнем с това, че възпитанието е отношение, разбиране и приемане. Много често напоследък родители тълкуват възпитанието на децата като дресиране. А възпитанието на едно дете е да дадеш поле за изява и да го подкрепиш в неговия избор, в неговия път. И разбира се, да дадеш пример.

В този ред на мисли, възпитанието започва още със зачеването, с приемането на новия човек. Възпитанието на детето/децата започва още с нашите собствени нагласи, разбирания и виждания за природата, животните и планетата, като общ мироглед. Няма как да не обичаш и да не си съпричастен и в същото време да учиш на обич. Децата учат не от думите, а от делата на своите родители. Ако те виждат грижа и любов, с която се отнасяме към листенцата , цветчетата, дърветата, мравчиците, птичките и всичко живо около нас, няма как зрънцето на любовта да не покълне и в тях.

Когато детето, още в пренаталния период чува и усеща майка си, която слуша птичите песни, чува шума на гората, спира и усеща, то и детето ще усети. Когато се роди, бебето ежедневно вижда как живеем, как се справяме, как общуваме с природата. И то, детето няма какво друго да предпочете, освен да последва примера. И тук е важно да кажа, че мъничките деца, когато настъпват, натискат и удрят буболечките, не го правят с цел да нарянят и убият, а това е част от развитието им, от техния жизнен опит в осъзнаването на процесите смърт и безвъзвратност. Когато се радваме на дъжда и обясним на детето колко е важен за цветята и дърветата, те също ще го ценят, ще го чакат и ще се радват. Не случайно за децата е велико и незаменимо преживяване, когато играят в локвите. А когато спасяват охлювите от улицата на тротоара, тогава стават и горди, защото са спасили живот. За всичко това децата се учат от примера на своите родители. Дали ще заобиколиш тревичката или ще я стъпчеш и ще минеш напряко, това е един важен избор, който първо родителят прави, а след него и детето.


Кои са най-подходящите игри и занимания, в най-ранна възраст, с които децата да се научат защо и как да пазят околната среда? До каква степен е добре да оставим детето само да се запознае и изследва околната среда? 

Тук със сигурност мога да кажа, че най-подходящите играчки за децата през тяхното ранно развитие, са не купените, събраните, намерените, а създадените заедно с мама. Противно на днешното консуматорско общество, децата нямат нужда от много, от скъпи и от мултифункционални с копчета, мелодии и цветове играчки. И това е много лесно обяснимо. Едно малко дете, на което обема на внимание е изключително малък, няма нужда от 10 играчки до него. Така вероятността да се престимулира и да блокира е много голяма. По-добрият вариант е да се дадат 2 играчки, от които малчуганът може да направи лесен избор. Скъпите играчки също не са гаранция за добро и пълноценно развитие. Това е така, защото в своето развитие децата се движат много бързо и интересната днес играчка, утре вече е скучна. Същото може да се каже и за онези светещи, шумящи, въртящи и тн мулти игри, които единствено претоварват сензорната система на децата, без да дават отражение в бъдеще. 

И от всичко написано досега излиза, че играчките, които си направим с мама, заедно, както и времето, което прекараме, правейки ги, са безценни, защото освен че развиват в процеса на правене, те са емоционално заредени, а и в повечето случаи децата намират и нов начин на игра. Така се развива и въображението им. А вариантите са безброй, както и въображението няма граници.

В най-ранната възраст това са сензорните играчки, които имат различна текстура и големина. Може да си направите сензорни торбички от плат с различни семена или пък да напълните балони с тях. Може останалите опаковки от кремове, шишенца и тубички да ги използвате като ги пълните с кестени или жълъди. Така детето ще се учи да отваря и затваря, а и ще се запознае с плодовете на дърветата. Може да месите и бъркате и да си направите домашен пластилин – това е велико изживяване, без да се притеснявате какво точно и колко ще пробва мъникът. Общо взето в ранното детство децата учат през докосването, пипането, пъхането в устата. Колкото повече различно усещане им осигурим, толкова по-добре.

Интересна, но и полезна е играта на сортиране, което е в основата на детското развитие. Например, може да разделите в различни по цвят купички дървени клечки от сладолед, които сте оцветили с естествени бои (заради пъхането в устата, което е важно) – чудесна игра. А може и да се разделят боклуците в различните кофи за боклук. Така детето хем ще играе, хем ще учи, хем ще посеете зрънцето на грижата за околната среда.

Рабира се, основна и най-любима за всички деца си остава неструктурираната, свободна игра, без намеса от възрастен и с предпочитаните Вода, Пясък, Пръст. Всички знаем колко време едно дете, малко или голямо, остава погълнато в игра, когато му осигурим гореспоменатите простички части от природата. Най-важните игри за децата като цяло са свободните игри навън. Когато са споделени с близките, в най-ранната възраст, то те създават любов, разбиране, принадлежност и носят много радост на децата.

Когато заниманията са свързани със споделяне на общи дейност, са още по-ценни за малчуганите. Така например, вместо да се чудим какво по-ново и скъпо да купим, за да се развива нашето дете, може просто да излезем навън. Там е всичко необходимо… Ще пипнем земята, ще я усетим, ще я помиришем, ще се свържем с нея. Помислете за Вашите любими игри – помните калта, локвите, играта на топчета, пълненето и преливането на пясъка от плажа, всичките експерименти с Водата? Това са най-хубавите играчки за децата. И колкото по-рано им ги дадем, толкова по-добре ще се свържат с природата. И когато обичаш нещо или някой, няма как да не го пазиш.


Ако едно дете смята, че е скучно, досадно, дори срамно да се грижим за чистотата на природата и правилното използване на ресурсите, къде се корени проблемът и как да променим това? 

Ако едно дете смята, че нещо е скучно, досадно и срамно, то най- вероятно е по-голямо дете. И ако то не е във възрастта, когато противопоставянето на авторитетите е основна цел и е нормален период от развитието, то вероятно говорим за дете, което живее в среда, където битува разбирането, че опазването на природата и пестенето на ресурсите е досадно, глупаво и скучно. Личният избор Как и Защо ще живееш на този свят го взема всеки един човек сам, не става насила. Дори дете, растящо в семейство, в което просто да консумираш безотговорно е ежедневие, без грижа за околната среда, има своя избор дали да бъде като родителите си или да живее по друг, устойчив начин.

Не всички деца реагират по този начин. Вероятно тези, в чиито семейства няма практика да се пази, да се мисли в посока как живеем и какво повече можем да направим в посока опазване на природата, да не им допада. Но това отново идва от семейството, родителите и тяхното взаимодействие с околния свят. Ако мама и тати си хвърлят фасовете и опаковката от сладоледа на земята, и за тях това е нормално, и го правят без притеснение, то и за теб това ще е нормата. В този случай, вероятно, ще гледаш с насмешка и неудомение чуждото дете, което върви по алеята в парка и хей така на игра събира фасове и всякакви боклуци от земята, за да ги постави в кофата, където им е мястото. Това се възпитава у дома с личния пример.

Как да се справим? Труден въпрос… Трябва да се обърнем към нас самите и да си зададем основните въпроси: „Защо сме тук?“, „Какво правим?“, „За кого го правим?“ и „Как?”. За жалост все още има хора, които не се интересуват от тези въпроси, но все пак вярвам, че са малко. Защото, ако си дадем сметка, ние, възрастните, тогава много по-лесно би се случило всичко за децата.


Какво се случва, когато детето се превърне в укорител на родителите? Опознавайки зелени практики в детската градина/училище, и виждайки че в къщи нещата не са чак толкова „зелени“, не би ли довело до объркване или до друго неприятно усещане при децата и в семейството като цяло? Какви съвети би дала в такава ситуация?

Децата не идват на този свят, за да получават наготово… Те имат роля и е важно да знаем, че ние всъщност учим доста от тях. Просто не си даваме сметка. Например, това да си родител… колкото и да четеш и да се информираш, няма как да станеш добър родител, без да е до теб и да те учи детето ти. А, когато успееш да се вслушаш в собствената си плът и кръв и осъзнаеш, че това, което прави е хубаво, ами въпрос на интелект е да го приемеш, а не да го отхвърлиш! В случаите, в които примерът на авторитетите е различен, имам предвид родителят и възпитателят в детското заведение, е въпрос пак на разбиране и възпитание. Ако родителят не желае да живее в ритъма на природата, възпитателите не би следвало да насилват въпросното дете. Както и обратното…. Въобще, важно е да не поставяме децата между „чука и наковалнята“ и да изискваме от тях да правят този избор. Вероятно би се получило нещо като „конфликт на интереси“. Ако родителите са отговорни към децата си и макар да не практикуват „зелени практики“, мисля че биха могли да участват заедно с децата си в тези нови начинания. Та дори и само като позволят детето да ги организира и спазва. Но, по-важното е, че към днешна дата тази „зелена вълна“, ако мога така да се изразя, става все по-мощна и голяма и все повече хора се включват към това да живеят по-отговорно към бъдещето си. И дори да не приемат присърце това разбиране за живот, то поне вълната като мода би оказала добър ефект.


Понякога оставаме с впечатлението, че към днешна дата, възпитанието се оказва проблем за родителите и обществото, а „зеленото“ възпитание остава на много заден план. Колко всъщност е страшно положението и какво трябва да се направи?

Не разбирам защо възпитанието да се оказва проблем за родителите към днешна дата. Мисля, че достатъчно добрите родители винаги са мислели и са искали да са по-добри родители. Напоследък обсъждането на тези въпроси в социалните мрежи го прави да изглежда вероятно като проблем. Както и всичките алтернативи, които се появиха следствие на тази нужда от „решение на проблема“, като различни педагогики, разбирания и методи на възпитание. Истината, според мен е, че трябва повече да се вслушваме в собственото си Аз, а не в общи теории за възпитание. А за съжаление това е трудно напоследък, именно заради всичкия стрес и напрежение, които ни объркват. Досегът с природата, със земята, със зеленото, е онази сила, която все още може да ползваме пълноценно. А децата си имат същите нужди, както и децата отпреди. Вниманието, обичта, търпението, изслушването, разбирането, добрият пример и добре поставените граници. Това е ключът към здрави и щастливи деца, родители и семейства.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *